Тигърът и снегът

Изгледах го два пъти през няколко часа.
Имам само една дума, достойна за този филм: ПРЕКРАСЕН.

Ако по някаква причина Бенини ви дразни - било като визия, глас, хумор, не гледайте "Тигърът и снегът" - да не кажете, че не съм ви предупредила.

Отново и тук остава усещането, че филмът с неговите към 2 часа е тесничък за Роберто и всичко, което иска да ни каже. Прелива от думички - такива едни - утешителни, затрогващи, истински - от любов - преекспонирана, приказлива, досадна, но бога ми, така завладяваща...

Всяка нощ Атилио сънува сватбата си с една и съща жена. В реалността - учител по поезия - се грижи от време на време за дъщерите си и се търкаля мелодраматично пред учениците си.

Докато не я вижда на представяне на книгата на Фуад (Жан Рено - гениален!) и става ясно, че тя е истинска и не само това - нашият поет я преследва от години.
Преливащото от бенинови монолози действие изведнъж взима такъв рязък завой, че така и не разбираш откъде му е хрумнало, и се озоваваме в Багдад. Като в приказка от 1001 нощ, но не съвсем.


Любимата жена е на смъртен одър, а принцът трябва да намери ябълката, която съживява, в град, в чието божествено нощно небе редом със звездите прелитат снаряди.



Пак тук се прокрадва и приказката за вавилонската кула, как никой никого не чува, дори и да разбира на какъв език говори и обратно - не е нужно да знаеш езика, за да усетиш обичта на човека срещу теб.

Не искам да разказвам повече. Моля Ви, гледайте го. Красота!

Лична оценка от 1 до 10 - 8,5.

Любима сцена от филма: не е една и две, но ще посоча срещата при багдадския фармацевт, разговорът под нощното арабско небе, сцената със самоубийството на Фуад.

Любими реплики: повечето във филма. Най-силно впечатление ми направи монологът (един от многото) на Атилио пред аптекаря за дюкянчето, наречено "живот".

Филмът в IMDB

Не може без мостра за оправяне на вкуса - любимата ми сцена (дано говорите италиано).