Searching for Sugar Man (2012)

Бас държа, че сте чували за Боб Дилън (независимо какво ви е мнението за него), но нямате представа кой е Сиксто Родригес. Тази несправедливост е на път да бъде поправена.

В края на 60-те години в работническия град Детройт един беден млад музикант от мексикански произход, пеещ из местните заведения, привлича вниманието на звукозаписната компания Съсекс Рекърдс, оглавявана не от кой да е, а от Кларънс Авант, известен по-късно като "кръстникът на черната музика". Специалистите са убедени, че му предстои блестяща кариера. Следват договор и два албума, Cold Fact (1970) и Coming Back from Reality (1970). Очакванията са огромни, всичко е нагласено за последващ успех и в крайна сметка... нищо. Не само че нито една песен изобщо не стига класациите, но албумите не регистрират абсолютно никакви продажби. Тоталният комерсиален провал логично е последван от прекратяване на договора със Съсекс Рекърдс. Родригес се връща към работата си по детройтските строителни обекти и никой не чува повече за него.

Това, което се случва десетилетия по-късно в Австралия и най-вече в Южна Африка просто трябва да се види във филма на шведския режисьор Malik Bendjelloul. Въпреки пълното информационно затъмнение и слуховете за самоубийство на певеца, песните на Родригес неочаквано се превръщат в химни срещу апартейда в ЮАР. През 90-те години местни журналисти и музиканти се захващат с разнищването на мистерията, в която е забулено името Родригес. Дали това ще се окаже успешно и, което е още по-интересно, какво означава успехът за някой, който пее

So don't tell me about your success
Nor your recipes for my happiness
Smoke in bed
I never could digest
Those illusions you claim to have going.

Шведско-британската копродукция Searching for Sugar Man вече има няколко престижни награди, между които BAFTA и наградата на Международната асоциация на документалистите и е с номинация за Оскар тази година. Дали ще спечели ще разберем на 24 февруари.


Трейлър на филма:


Sixto Rodriguez

The Cove

Дали има човек, който да не харесва делфините. Интелигентни, грациозни, доплуват на помощ, ако си в беда, по всяка вероятност съществата с най-добър сонарен апарат, а може би и реч, която поради природните си несъвършенства не можем да разберем.
Е, ако не знаете, срещу тях се извършва геноцид. Биват преследвани като вредители, унищожаващи рибата в японските морета, продават ги на паркове, в които затворени и стресирани, развиват язви, и не на последно място, ежедневно се прощават с живота си, поради криво разбрани националистични подбуди.
В Тайджи, Япония, местен символ е делфинът. В музея можеш да гледаш водно шоу с главни изпълнители тези превъзходни бозайници, като едновременно си похапваш пържено делфинско и купуваш плюшен делфин на детето си. А всяка сутрин в затворен за хорските погледи залив двадесетина рибари избиват по неописуемо жесток начин всички делфини, които не са успели да продадат на увеселителни заведения по света. Мислите си, че може би хората в Тайджи гладуват, че със сигурност изхранването на населението е по-важно от 23 хиляди делфина по-малко на година, но оказва се, че месото им е отровно, чисто и просто е концентриран източник на живак, превишаващ над 20 пъти допустимите норми за съдържание.
Откривателят на Флипър - сериал от близкото минало, поставил традицията с водните увеселителни паркове, разбира какво е причинил на делфините и е отдал живота си на тяхното спасяване. Без условия и изключения - той е навсякъде, където има делфин в беда.
Целта му е да започне с едно конкретно място - Тайджи - да спре порочната практика на местните, подкрепяни от китоловните амбиции на Япония.
"Заливът" е филм с грийн пийс привкус, но пък за сметка на това искрен и правдоподобен. Пропагандните залитания не променят по никакъв начин внушението и кървавите факти, които сами по себе си няма как да бъдат изопачени от ничия гледна точка.
Не препоръчвам филма на хора със слаби нерви и на върлите любители на делфини като мен. Прекалено жестоко е...
Но трябва да знаем какво се случва, да направим избора си как да помогнем да се прекрати кошмара, в който поставяме живите същества около нас.
Аз лично, като човек ходил цели два пъти в делфинариум, обещавам тържествено да бойкотирам посещенията в подобни паркове.

Трудно ми е да дам оценка за филма, не бих го причислила към документалното кино от висок клас, по-скоро към пропагандното, но усилията и самоотвержеността на екипа при разкритията и изобличаването им заслужават 7 хамсии от 10.