вторник, 11 март 2014 г.

Nymph()maniac или опасно за тесногръди




Без съмнение, това е поредният филм на Триер, чиято основна, но не единствена цел, е провокацията.  Въпреки това , в изобилието от секс сцени от най-различен характер  аз се затруднявам да посоча самоцелни такива.  За сметка на това публичното пространство изобилства от бясна критика от типа, че видите ли ужасното дете на съвременното кино този път страшно се изложило, сътворявайки някакво долнопробно, мудно, потискащо порно.  Всички тези възмутени люде трябва да са или много тесногръди, или сексуално фрустрирани, но най-вероятно и двете, за да не могат да прозрат идеята за сексуалната свобода и бунт, да проследят една сложна многопластова история, да не се насладят на множеството културни, религиозни и дори математически препратки, елегантно вплетени както от сюжетна, така и от кинематографична гледна точка, да не оценят  иронията и чувството за хумор на режисьора.
Сюжетното решение филмът да представлява разговор между нимфоманката Джо и възрастния стар ерген, който я намира пребита на улицата, позволява сблъскването на две коренно различни светоусещания: едното, обсебено от секса, а другото, напълно лишено от него. Този контраст, както и структурирането на филма на отделни части, са съществена част от уникалната формула на филма. Джо непрекъснато споменава половия си орган, разказва за разюзданата си младост, а нейният нов приятел прави асоциации със структурата на музикалните произведения Бах или техниките на риболовците-мухари. Получават се невероятни асоциации  - като между полигамията и полифонията например.
Едва ли за някой е изненада, че главната роля е поверена на Шарлот Гинзбърг – и тя се справя блестящо с предизвикателството,за разлика от Стейси Мартин, която играе младата Джо в първата част от филма. Бидейки модел, единствените достойнства на последната са младостта, красотата й и обстоятелството, че не се притеснява да се подмотва гола пред камерата. Оставя вяла и безизразна дори в бурните еротични сцени, може би трябва да изтъкнем и това като особено, рядко качество, едва ли обаче точно в тази роля то й е от полза. 
Звездната част от актьорския състав включва още Уилям Дефо, Крисчън Слейтър в ролята на бащата на Джо и Ума Търман, която прави впечатляваща с абсурдността си сцена като бясна от ревност съпруга на един от любовниците на нимфоманката.
Е, според мен новата продукция на Ларс фон Триер си заслужава. Нещо повече, това е филм, който няма да ви остави безучастни, дори да сте от онези хора, които описах в първия параграф.
"Забравете за любовта. Това е необузданата и поетична история на една нимфоманка."