Brave by Disney/Pixar

http://www.youtube.com/watch?v=tYg0VgPy6Uk

Реконструкция (Reconstruction)

Сценарист: Могенс Руков, Кристофер Бое
Режисьор: Кристофер Бое
В ролите: Николай Лии Каас, Мария Боневи, Кристер Хенриксон, Николас Бро
Продуцент: Тине Грев Пфайфер

Имаме мъж и жена. Те, естествено, се влюбват един в друг. Той е обвързан, тя – омъжена. Съпругът е значително по-възрастен. До тук нищо ново, даже звучи изтъркано. Обаче:

Срещата им е разиграна по няколко различни начина, както и по-нататъшните събития. Не сме сигурни кое се случва наистина, и дали това не са различни варианти за книгата, която пише съпруга Аугуст (който е и в ролята на разказвач). Другото объркващо обстоятелство е, че приятелката и съпругата се играят от една и съща актриса – Мария Боневи. Тя наистина е много красива, но дали идеята на режисьора не е, че Еме въплъщава това, което липсва на Аликс в неговата приятелка Симоне? Също в един момент започваме да се чудим дали Аликс не попада в паралелна реалност (или пък може би е психично болен?), защото, след като прекарва нощта с Еме, се оказва, че там, където той смята, че е неговият апартамент, всъщност има таванско помещение без врата; съседите изобщо не го познават, както и приятелите му, а също и самата Симоне. Сякаш е изтрит от миналото си и съществува само в света на Еме. Тези и много други въпроси остават отворени, зрителят е свободен да ги интерпретира както пожелае.

Така датският режисьор Кристофер Боe ни прекарва през поредица от илюзии, донякъде развенчавайки основната идея на киното – да ни накара да повярваме в съществуването на един фиктивен свят, да „влезем” в някаква история, разказана убедително (дори когато е съвсем абстрактна). Първите думи на разказвача са “It is all a film. It is all a construction.“ Видно от цитата, а и от самото му заглавие, това е филм, който е една измислица и бива представен именно като такава - сбор от възстановки, от изкуствени хипотетични ситуации, пресъздаване на една история по различни и до голяма степен объркващи начини. Своеобразна заигравка с нереалистичността на киното като цяло.

Може би наистина развитието на действието във филма е прекалено хипотетично, но емоционалната му интензивност и красивият начин, по който е заснет, създаващ една особена и неповторима атмосфера, компенсират това, поне според мен. Хубавичко ми разбърка романтичната душица, трябва да призная с леко смущение.

Разбира се, основната тема в “Реконструкция“ е тази за любовта, за съдбата и изборите, които правим. Изразяват се интересни съждения за разликите във възприятията на мъжа и на жената, като например изказаното от Аугуст по време на интервю мнение, че за жените любовта е съзнателен избор, докато мъжете просто ги връхлита и други в този дух (които, естествено, са спорни). Аугуст подарява вече напечатаната книга на съпругата си точно когато тя понечва да му каже, че го напуска. От тук и идеята, че това е неговият начин да се справи със ситуацията и да опита да задържи Еме.

Също така искам да обърна внимание на сюрреалистичните интерлюдии в този филм, които са доста въздействащи - периодично се появява поредица от забързани, насечени кадри, изобразяващи мъж, който пропада в тъмнината; също и уличен фокусник, който прави номер с цигара, движейки я в пространството между двете си ръце (кинематография: в тези кадри изображението е черно-бяло и отявлено зърнесто, на моменти със синкав оттенък).

Освен това музиката е изключително добре подбрана – докато героите тичат един след друг, пътуват в метрото или разговарят в „Хилтън” или из стокхолмските барове, звучи "Adagio for Strings" на Samuel Barber, "Night & Day"на Cole Porter и други доста приятни джаз парчета.

С “Реконструкция“ Кристофер Боe печели „Camera d’Or”(„Златната камера”) в Кан за 2003 г. – наградата за дебютен филм.

Искам само да добавя някои цитати (думи на разказвача):

That's how it always ends. A bit of magic, a bit of smoke. Something floating. But it doesn't work without the necessary push. A bit of laughter, a man... a beautiful woman and love. Let's start over. At the beginning, it was man alone. No, he's not alone. Yet.

…

The woman left. The laughter stopped. But, the man is still here. Not like that... All alone.

Впоследствие открих тази рeцeнзия, струва си да се прочете.

Black Swan

Не е много типично за мен нито да гледам нови нашумели холивудски филми, нито да пиша за тях, но за този ще направя изключение. И не защото така ме е запленил, че не мога да се въздържа.

Въпреки цялата шумотевица около новата продукция на Дарън Аронофски и звездния актьорски състав, „Черният лебед” куца. Белият също. Значи „Лебедовото езеро” на Чайковски е нещо като фон за личната драма на прима-балерината Нина (Натали Портман). Знаем и от предишните филми на Аронофски („Реквием за една мечта”, „Фонтанът”), че го бива да пресъздава лични драми и психически отклонения – тук темата е за „тъмната половина” или шизофренията, за перфекционизма и мазохизма, за срастването на артиста с героя му. Идеята е чудесна, а и историята на „лебедово езеро” е съвсем подходяща за целта. Натали също изглежда много подходяща за ролята на инфантилна балерина, стремяща се към съвършенство. Очевидно много е тренирала – справя се добре с танците, доста отслабнала. Трябва да призная, че с риск да бъда оплюта от многобройните й фенове, аз не я смятам за кой знае каква актриса – без съмнение е умна, знае как да работи за имиджа си и предполагам се счупва от бачкане, но въпреки това резултатът рядко е зашеметяващ (както в „Леон” – но си давам сметка, че там най-впечатляващото е възрастта й). Точно както героинята й, много се старае, така се напъва, че като направи онази нейна муцунка преди да ревне, ми иде да й обърша отрезвяващ шамар (това в рамките на шегата). Но стига с простотиите и злостните приказки – номинацията за „Оскар” предполагам й е в кърпа вързана. Като става дума за актьорска игра, Венсан Касел в ролята на Томас Лирой (балетния режисьор) е блестящ както винаги, Уинона Райдър (която играе застаряващата балерина Бет, изместена от Нина) също, макар ролята й да е съвсем епизодична. Не мога да не спомена и поразителната Мила Кунис в ролята на Лили (основната конкурентка на Нина). Нейните актьорски способности обаче не мога да преценя обективно, ще прощавате, но тази жена пръска такъв сексапил, че освен кротко да проточа лига, друго не мога да направя. Обаче ми хареса идеята, че Нина проектира своята „тъмна половина” върху Лили, както и някои тъмни страсти… Така и не стана ясно дали секс сцената между двете (Натали Портман и Мила Кунис) е изцяло плод на въображението на Нина, но на кой ли му пука – тази сцена е разбиваща, колкото и да е клиширана. Всички мъже и лесбийки – clap your hands!, иначе (ръцете ви) може да се окажат другаде.

Основната ми критика към „Черният лебед” е свързана с хорър елементите във филма – някои способстват за желаното психологично въздействие, но други граничат със съвсем евтините хорър филми, които гледаме като тийнейджъри, за да ни се вдигне адреналинът. Аз лично се хилех с глас на няколко пъти докато го гледах, когато всъщност трябваше да се треса от страх и ужас, и не – не беше истерично. Другата ми критика е свързана с балета – филмът не успява да развълнува с танц, въпреки страхотната музика. Не разбирам нито от балет, нито от хореография, но ако не беше добрата операторска работа, балетните изпълнения щяха да са съвсем посредствени, струва ми се.

Та аз май се поувлякох в критиките, но според мен „Черният лебед” не оправдава рейтинга 8,6 в IMDB. Като цяло е интересен и – не мога да отрека – въздействащ, но има още какво да се желае от него, някак е прехвален. Един интригуващ и критичен поглед може да прочетете тук.

Ето и официалния трейлър :)