Nymph()maniac или опасно за тесногръди

Без съмнение, това е поредният филм на Триер, чиято основна, но не единствена цел, е провокацията.  Въпреки това , в изобилието от секс сцени от най-различен характер  аз се затруднявам да посоча самоцелни такива.  За сметка на това публичното пространство изобилства от бясна критика от типа, че видите ли ужасното дете на съвременното кино този път страшно се изложило, сътворявайки някакво долнопробно, мудно, потискащо порно.  Всички тези възмутени люде трябва да са или много тесногръди, или сексуално фрустрирани, но най-вероятно и двете, за да не могат да прозрат идеята за сексуалната свобода и бунт, да проследят една сложна многопластова история, да не се насладят на множеството културни, религиозни и дори математически препратки, елегантно вплетени както от сюжетна, така и от кинематографична гледна точка, да не оценят  иронията и чувството за хумор на режисьора.

Сюжетното решение филмът да представлява разговор между нимфоманката Джо и възрастния стар ерген, който я намира пребита на улицата, позволява сблъскването на две коренно различни светоусещания: едното, обсебено от секса, а другото, напълно лишено от него. Този контраст, както и структурирането на филма на отделни части, са съществена част от уникалната формула на филма. Джо непрекъснато споменава половия си орган, разказва за разюзданата си младост, а нейният нов приятел прави асоциации със структурата на музикалните произведения Бах или техниките на риболовците-мухари. Получават се невероятни асоциации  - като между полигамията и полифонията например.

Едва ли за някой е изненада, че главната роля е поверена на Шарлот Гинзбърг – и тя се справя блестящо с предизвикателството,за разлика от Стейси Мартин, която играе младата Джо в първата част от филма. Бидейки модел, единствените достойнства на последната са младостта, красотата й и обстоятелството, че не се притеснява да се подмотва гола пред камерата. Оставя вяла и безизразна дори в бурните еротични сцени, може би трябва да изтъкнем и това като особено, рядко качество, едва ли обаче точно в тази роля то й е от полза. 

Звездната част от актьорския състав включва още Уилям Дефо, Крисчън Слейтър в ролята на бащата на Джо и Ума Търман, която прави впечатляваща с абсурдността си сцена като бясна от ревност съпруга на един от любовниците на нимфоманката.

Е, според мен новата продукция на Ларс фон Триер си заслужава. Нещо повече, това е филм, който няма да ви остави безучастни, дори да сте от онези хора, които описах в първия параграф.

"Забравете за любовта. Това е необузданата и поетична история на една нимфоманка."

Searching for Sugar Man (2012)

Бас държа, че сте чували за Боб Дилън (независимо какво ви е мнението за него), но нямате представа кой е Сиксто Родригес. Тази несправедливост е на път да бъде поправена.

В края на 60-те години в работническия град Детройт един беден млад музикант от мексикански произход, пеещ из местните заведения, привлича вниманието на звукозаписната компания Съсекс Рекърдс, оглавявана не от кой да е, а от Кларънс Авант, известен по-късно като "кръстникът на черната музика". Специалистите са убедени, че му предстои блестяща кариера. Следват договор и два албума, Cold Fact (1970) и Coming Back from Reality (1970). Очакванията са огромни, всичко е нагласено за последващ успех и в крайна сметка... нищо. Не само че нито една песен изобщо не стига класациите, но албумите не регистрират абсолютно никакви продажби. Тоталният комерсиален провал логично е последван от прекратяване на договора със Съсекс Рекърдс. Родригес се връща към работата си по детройтските строителни обекти и никой не чува повече за него.

Това, което се случва десетилетия по-късно в Австралия и най-вече в Южна Африка просто трябва да се види във филма на шведския режисьор Malik Bendjelloul. Въпреки пълното информационно затъмнение и слуховете за самоубийство на певеца, песните на Родригес неочаквано се превръщат в химни срещу апартейда в ЮАР. През 90-те години местни журналисти и музиканти се захващат с разнищването на мистерията, в която е забулено името Родригес. Дали това ще се окаже успешно и, което е още по-интересно, какво означава успехът за някой, който пее

So don't tell me about your success
Nor your recipes for my happiness
Smoke in bed
I never could digest
Those illusions you claim to have going.

Шведско-британската копродукция Searching for Sugar Man вече има няколко престижни награди, между които BAFTA и наградата на Международната асоциация на документалистите и е с номинация за Оскар тази година. Дали ще спечели ще разберем на 24 февруари.


Трейлър на филма:


Sixto Rodriguez

Моят филм за 2012

 Все още е януари затова ще си позволя да номинирам своя филм за изминалата година. Това е "A love song for Bobby Long" (2004) на Shainee Gabel (не съм сигурна как точно се произнася собственото име на дамата) с участието на Джон Траволта и Скарлет Йохансон. Не го бях гледала, така че няма значение от коя година е, за мен той най-силно беляза 2012. Има доста причини за това, обаче поне половината от тях са твърде субективни за да ги посочвам. Всъщност всичките са субективни, но повечето са лични. Затова обосновката ми ще е кратка...

 Това не е мюзикъл, при все че музиката играе съществена роля в изграждането на цялостната атмосфера. Но определено е блусарски филм, от първата до последната си секунда е наквасен с блус. И не говоря само за мелодии. Сюжетът, персонажите, настроението, мястото (Ню Орлийнс) - всичко вътре е блусарско. Което е съвсем достатъчно, за да се размажа от кеф докато го гледам. А има и още нещо - напомня ми някак за "Улица Консервна" на Стайнбек. Знам, мястото е друго, историите и персонажите са различни, вероятно е никой друг освен мен да не открие нищо общо. Но аз имам такова усещане. И толкоз.

 Предварително заявих, че обосновката ми ще е субективна и кратка. Пък и филмът е отпреди осем години вече, сигурно повечето сте го гледали и нямате голяма нужда от моето мнение. Слагам началната песен като поздрав за евентуалните читатели или пък като извинение ако публикацията не ги е заинтригувала особено.

Европейското кино, Бинош и "Леки момичета"

За целите на по-добрата систематизация, ще започна с една

РЕЦЕПТА ЗА УСПЕШЕН ЕВРОПЕЙСКИ ФИЛМ:

1.      Засягане на наболели социални и политически проблеми – войни и военни конфликти, революции, емиграция, противопоставяне и взаимодействие между различни обществени класи, въпроси, засягащи различни малцинства (списъкът е неизчерпаем)...

2.      Секс сцени – за предпочитане да има нещо по-гъделичкащо в тях, например стандартната, но неувяхваща орална любов, насилие, унижение, групови изпълнения и тъй нататък.

3.      Драматизъм, често произтичащ от предходните две точки.

4.      Великолепна кинематография.

5.      Поне един култов актьор или страхотна актриса.

6.      Добър, ако ще и изтъркан сюжет, който носи някакво послание, отразява безспорна житейска истина и тъй нататък. Смислен да е.

7.      Въздействаща музика.

(Незадължително, но силно препоръчително)

8.      Развитие на персонажите, ефектен исторически бекграунд (Втората Световна Война, някоя революция).

9.      Любовна история.

10.   Известен режисьор.

ЗА ФИЛМА ЛЕКИ МОМИЧЕТА(“ELLES”)*: 

Франция / Полша / Германия, 99`, 2011;
Режисьор: Малгожата Шумовска; сценаристи: Тине Биркел и Малгожата Шумовска; с Жюлиет Бинош, Анайс Демустие, Йоана Кулиг, Луи-До дьо Ленкесен, Жан Луис Кулош, Кристина Янда, Анджей Хира, Жан-Мари Бинош

1. Проституция, емиграция, бедност, противопоставяне и взаимодействие между различни обществени класи, отчуждение в семейството.

2. Изобилие от такива – филмът започва със сцена, в която едно от младите проституиращи момичета прави свирка на клиент в почти тъмна стая, осветявана от време на време от улични фарове. Това май остава единствената предимно естетически издържана, а не реалистична такава. С изключение на завоалираната лесбо сцена, която е по-скоро само маркирана, та не съм сигурна дали не е само в моята болна глава.

3. Присъства, разбира се, но не толкова в образите на младите проститутки, колкото в живота и личността на журналистката Ан. Как общувайки с тези момичета, считани за пропаднали, осъзнава фалша/празната посредственост на своя собствен семеен и личен живот. Как това променя отношенията им към момичетата, към себе си, към семейството.

4. В кинематографията като че ли има двойственост, подсилваща противопоставянето между ежедневието на журналистката и срещите й с „леките момичета” – камерата следва трескаво кръстосващата из дома си Бинош, очевидно в ръцете на оператора. Иначе като цяло се движи плавно и бавно, с остър фокус. Това определено е един красиво заснет филм, като заслугата за това е основно на Michal Englert.

5. Жулиет Бинош. Без нея този филм нямаше да го има.

6. Сюжетът е построен класически – действието се развива в рамките на няколко дни до седмица, като в ежедневието на журналистката Ан са вплетени кадри от интервютата й с “леките” момичета и от техния живот, най вече сцени с техни клиенти. (Не става ясно доколко са хронологически подредени.) Проследява се как Ан изживява някаква криза, а в последния кадър имаме идилична семейна закуска, та остава неяснота и едно празно усещане. Може би идеята е, че животът поднася изненади, разтърсва те, имаш някакви проникновени хрумки и после пак се връщаш в ежедневието си като в удобна стара дреха.

7. О, да, особено предпочитаното от Ан радио „Класик”.

8. Освен героинята на Бинош, останалите персонажи са по-скоро константи.

9. Няма.

10. По-скоро не.

Elle, “La Binoche”

Както става ясно от написаното по-горе, Жулиет  Бинош (Още известна като „La Binoche”) ми е любимка. Гледала съм я в доста филми и смятам, че е страхотна актриса. И в „Леки момичета” е страшно впечатляваща – с естествеността си, с пълното отдаване на филма и изкуството въобще, без присъщата на актриси от нейния ранг суета и превзетост. Бинош е една от малкото известни (и с красотата си) жени, които приемат остаряването без истерия и депресия (не си пием кафето заедно, обаче щом го прави на екрана, как да е в личния живот), не се подлагат на безконечни разкрасяващи и хирургични процедури, не се плескат с грим, не пестят лицеви мимики, издаващи бръчките им, не се притесняват от сцени, в които трябва да мастурбират, при това не с цел съблазън на зрителя, или такива, в които се вижда несдъвканата в устата им храна. Бинош е способна да изрази емоция със съкращаването на две мускулчета на лицето си и то по такъв начин, че да предизвика секрет от слъзните ти канали (или поне моите… и ъъъ… не само от слъзните).

*Игра на думи с френското списание Elle, за което пише героинята от филма, както и с местоимението „elles” –  „те” на френски език.

 

Brave by Disney/Pixar

http://www.youtube.com/watch?v=tYg0VgPy6Uk

Реконструкция (Reconstruction)

Сценарист: Могенс Руков, Кристофер Бое
Режисьор: Кристофер Бое
В ролите: Николай Лии Каас, Мария Боневи, Кристер Хенриксон, Николас Бро
Продуцент: Тине Грев Пфайфер

Имаме мъж и жена. Те, естествено, се влюбват един в друг. Той е обвързан, тя – омъжена. Съпругът е значително по-възрастен. До тук нищо ново, даже звучи изтъркано. Обаче:

Срещата им е разиграна по няколко различни начина, както и по-нататъшните събития. Не сме сигурни кое се случва наистина, и дали това не са различни варианти за книгата, която пише съпруга Аугуст (който е и в ролята на разказвач). Другото объркващо обстоятелство е, че приятелката и съпругата се играят от една и съща актриса – Мария Боневи. Тя наистина е много красива, но дали идеята на режисьора не е, че Еме въплъщава това, което липсва на Аликс в неговата приятелка Симоне? Също в един момент започваме да се чудим дали Аликс не попада в паралелна реалност (или пък може би е психично болен?), защото, след като прекарва нощта с Еме, се оказва, че там, където той смята, че е неговият апартамент, всъщност има таванско помещение без врата; съседите изобщо не го познават, както и приятелите му, а също и самата Симоне. Сякаш е изтрит от миналото си и съществува само в света на Еме. Тези и много други въпроси остават отворени, зрителят е свободен да ги интерпретира както пожелае.

Така датският режисьор Кристофер Боe ни прекарва през поредица от илюзии, донякъде развенчавайки основната идея на киното – да ни накара да повярваме в съществуването на един фиктивен свят, да „влезем” в някаква история, разказана убедително (дори когато е съвсем абстрактна). Първите думи на разказвача са “It is all a film. It is all a construction.“ Видно от цитата, а и от самото му заглавие, това е филм, който е една измислица и бива представен именно като такава - сбор от възстановки, от изкуствени хипотетични ситуации, пресъздаване на една история по различни и до голяма степен объркващи начини. Своеобразна заигравка с нереалистичността на киното като цяло.

Може би наистина развитието на действието във филма е прекалено хипотетично, но емоционалната му интензивност и красивият начин, по който е заснет, създаващ една особена и неповторима атмосфера, компенсират това, поне според мен. Хубавичко ми разбърка романтичната душица, трябва да призная с леко смущение.

Разбира се, основната тема в “Реконструкция“ е тази за любовта, за съдбата и изборите, които правим. Изразяват се интересни съждения за разликите във възприятията на мъжа и на жената, като например изказаното от Аугуст по време на интервю мнение, че за жените любовта е съзнателен избор, докато мъжете просто ги връхлита и други в този дух (които, естествено, са спорни). Аугуст подарява вече напечатаната книга на съпругата си точно когато тя понечва да му каже, че го напуска. От тук и идеята, че това е неговият начин да се справи със ситуацията и да опита да задържи Еме.

Също така искам да обърна внимание на сюрреалистичните интерлюдии в този филм, които са доста въздействащи - периодично се появява поредица от забързани, насечени кадри, изобразяващи мъж, който пропада в тъмнината; също и уличен фокусник, който прави номер с цигара, движейки я в пространството между двете си ръце (кинематография: в тези кадри изображението е черно-бяло и отявлено зърнесто, на моменти със синкав оттенък).

Освен това музиката е изключително добре подбрана – докато героите тичат един след друг, пътуват в метрото или разговарят в „Хилтън” или из стокхолмските барове, звучи "Adagio for Strings" на Samuel Barber, "Night & Day"на Cole Porter и други доста приятни джаз парчета.

С “Реконструкция“ Кристофер Боe печели „Camera d’Or”(„Златната камера”) в Кан за 2003 г. – наградата за дебютен филм.

Искам само да добавя някои цитати (думи на разказвача):

That's how it always ends. A bit of magic, a bit of smoke. Something floating. But it doesn't work without the necessary push. A bit of laughter, a man... a beautiful woman and love. Let's start over. At the beginning, it was man alone. No, he's not alone. Yet.

…

The woman left. The laughter stopped. But, the man is still here. Not like that... All alone.

Впоследствие открих тази рeцeнзия, струва си да се прочете.